Октомври ще (го) бъде май …

След две седмици фонов шум на тема избори, цупене, сръдни, бягства, комплоти, мними двупосочни заплахи за убийства, банков стенд-бай и неспособност за адекватна реакция на ужасната трагедия от Аспарухово, Добрич, Велико Търново и други места, родните политикани май са на път да спретнат нещо като сценично съгласие. И този път септември може да се окаже онзи, несъстоял се май на жадувани промени. Месецът, в който две години поред забъркваме каши от които после гнусливо и нетърпеливо бягаме, за да се забъркаме в още по-големи.
Институционалната криза бе за кратко маскирана с треторазрядна сапунка започнала с класическа партенка и еволюирала в информационен тероризъм завихрени около „банката на властта“, която за броени дни бе вкарана в ъгъла и принудена да иска държавна помощ поради липса на ликвидност. Как се стигна до това не е толкова сложно за обяснение въпреки страховития камуфлажен информационен шум около събитието – господата Пеевски и Василев не сполучиха да реинвестират печалбата си осигурена им от последните четири правителства в нови, печеливши и за двамата, дългосрочни политически активи и това доведе до разнобой. Кой-кого поръчал и дали, едва ли ще разберем, още повече като гледаме родната прокуратура как се напъва да изпълни всички заръки спускани й от най-различни посоки – как смогват да са в няколко измерения Цацаров и хората му направо не ми побира ума, но е феномен достоен за Нобелова награда по физика поне!
Личностния и бизнес разрив напукал фасадата на задкулисието бе много лесно „купен“ и ретранслиран от медиите като пренареждане на матрицата на властта от тъмните сили в сянка. На всички сполетели напоследък държавата и партиите беди и бели съвсем логично бе приписан обяснителния етикет на косвени щети от войната между Пеевски и Василев. И всички като че ли са доволни от това – от ГЕРБ и РБ през ДПС (най-вече!) до Атака и БСП. Много удобно се оказа за всички претендиращи да са политически актьори да се скрият за пореден път зад нещо, което всъщност няма нищо общо с конкретния проблем, за да не трябва да го решават основния належащ такъв. Имам предвид насрочването на избори и конституиране на работещо Народно събрание и приемането на бюджет с ясни, адекватни и изпълними приоритетни цели.
Борисов, разкъсван между лични страсти и държавнически напъни, размаха публично мекия кинжал на реваншизма до дупка, после в типичен стил врътна един пирует като и се оказа, че имал все пък политическа съвест и отговорност пред гражданите. За да не кажели, че вкарвал държавата в криза и се инатял. Станишев пое, деликатно според него, към изхода от родната политика, отивайки, отново според него, да помага за преговорите между ЕНП и ПЕС за новата Еврокомисия, въпреки сигналите от Брюксел, че такова нещо няма и никой не го брои за фактор. В резултат БСП се чуди да се радва ли, да плаче ли, да обявява нов курс към въоръжена борба, да се разпуска ли, да влиза в коалиция с ГЕРБ ли, какво. ДПС пък чака ежедневната сводка от Бояна и засега като че ли изчаква да отшуми ефекта на всички възможни реакции след като преди седмици уволни кабинета Орешарски. А Сидеров и Бареков, жалните, мълчат низвергнати и с петак в джоба, защото няма кой да им каже какво следва.
Лошото е че в този хаос, изведнъж всички партии привидяха в скандала възможност да направят още някоя и друга совалка, да изпият по още някое кафе, да отидат на консултация в някоя столица и/или институция. А такова поведени свидетелства само за едно-никой, въпреки гръмките декларации не е готов за избори на есен. Дори Протестът не можа да намери сили да излъчи нещо повече от спорадичен пореден напън за оставка на кабинета Орешарски, въпреки че зададе параметрите на мислене на необходимите промени. Въпреки това предлагам мили съграждани да спрем да викаме неволята да дойде! Да излезем с конкретни изисквания и да задължим претендиращите да бъдат наши политически представители да ги изпълнят този път.
Ясно е, че протестът е процес. Очевидно е, че ще минат години докато изкристрализира и бъде формулирано нещо членоразделно и функциониращо от него. Надявам се само този порив за промяна да не се превърне в начин на живот. Много лесно е да се прекрачи линията между говоренето по същество и принцип и баналното мрънкане и несъгласие на общо основание. И това не са политически, а житейски уроци. Затова нека не чакаме поредният месец май или вота за нещо или някой, за да помръднем! Свободата да избираш е най-голямата отговорност на човека!